House of Night

Училище за вампири
 
ИндексPortalВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 Недосегаем!

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
KMB



Брой мнения : 13
Join date : 14.11.2011
Age : 21
Местожителство : Враца

ПисанеЗаглавие: Недосегаем!   Пет Ное 18, 2011 7:15 am

ВАЖНА ЗАБЕЛЕЖКА:Ще кача само първа глава, защото книгата може да се издаде на българският пазар в скоро време и не искам никой да краде идеите ми! Не се обиждайте, но знам от личен опит какво става като си позволи човек да качи нещо някъде. Надявам се да ви хареса!

Недосегаем
К.М.Б



Посвещавам книгата на най-добрите си приятели за това, че винаги са с мен. Трябва да благодаря и на музата си, която по цял ден търчи по салоните за красота, за вдъхновението. Както и на любимите ми филми и сериали, от които идва цялата любов към свръхестественото. Благодаря ви!



-Първа глава-

1512г., Лондон, Англия
Тъмните улици на града бяха притихнали и мъгливи. От време на време минаваше някой файтон, от който звучаха пиянски песни и женски смях, толкова фалшив, че дразнеше ухото. Нощта беше малко по-студена и мрачна от обикновено, но това беше Великобритания – времето тук постоянно се менеше. Обаче това не интересуваше жената, която бързаше да се прибере у дома при болните си деца, и която се задъхваше от усилието да ходи, защото бе навехнала глезена на левия си крак. Но това не ѝ пречеше, защото веднъж щом се прибереше, тя можеше да го излекува за минути.
Държейки плетената си чантичка, в която имаше хляб и лекарства за децата ѝ, тя тътрузеше крака по калдъръмените улици, криволичещи из града като същински лабиринт, от който тя имаше чувството, че никога няма да излезе.
Минавайки по моста над Темза, тя набързо се огледа. Знаеше, че в този град, макар и разрастващ се, имаше неща, които биха искали да отнемат живота ѝ, в жалък опит да удължат своя с няколко дни. И тя искрено се молеше някое от тях да опита, за да може да докаже, че е овладяла силите си и, че няма да допусне да я разиграват. Способностите ѝ на Пазител на природата я даряваха с невероятни възможности, които дори демоните не можеха да превъзмогнат.
Тъкмо пресичаше моста, когато нещо, движещо се из водата, улови погледа ѝ и тя погледна надолу. Две светещи жълти очи я наблюдаваха от дълбините. Не таяха омраза или гняв, просто наблюдаваха живота над тях, опитвайки се да го разгадаят. Мелинда Повдигна спокойно рамене и продължи по пътя си.
Знаеше, че няма смисъл да се бои от този вид същества, защото те не можеха да излизат извън водата. Живота им беше по-тясно свързан с нея, отколкото този на хората и те не прекрачваха границите на водното си царство, за да стъпят в света на човеците. Хранеха се само когато някой достатъчно глупав моряк или младеж се направеше на смел и влезеше в реката, без Малинда предварително да е поставила защита около него. Но дори тя не можеше да опази всички.
В далечината се чу вой и жената спря като закована. Как можеше, при положение, че се предполагаше те да са си смъртни врагове, да живеят заедно в един град, без да се избият помежду си? Как можеха да превъзмогнат инстинкта си за убиване? На тези въпроси явно никой не можеше да отговори, защото почти никой не ѝ вярваше. Само тези, които бяха изгубили близки и приятели знаеха, че Мелинда не е просто една луда жена от покрайнините на Лондон, а че е тяхната спасителка в трудни моменти.
И имаха основание да се обръщат към нея, защото никой от тях нямаше такъв голям шанс срещу съществата, които бродеха нощем, а някои, необяснимо как, и денем, из града. Веднъж се бе изправяла срещу тях, когато убиха мъжа ѝ, но тогава те не можаха да убият и нея, защото силите ѝ се бяха проявили внезапно, убивайки самите изчадия. И дори сега, когато имаше силата, нужна да се бори с тях, тя настръхваше, като се замислеше да е в една стая с такова нещо. Демони, приели човешка форма, пиещи човешка кръв. Вампирите. Създания, низвергнати от бога, наказани на вечен живот и нуждата да убиват, за да се поддържат живи. Бездушни същества, по-жалки и от мъртвец. Въпреки, че бяха мъртви.
Жената най-после стигна пред къщата си, след около час ходене от аптеката до малката постройка в крайния квартал на Лондон, където живееше с двете си деца, които в момента бяха под грижите на Мария-Елена – една от благородничките на града, една от малкото, които се държаха добре с Мелинда.
- Здравей! – поздрави тя благородничката, която я посрещна в коридора.
- Добър вечер – усмихна се мило дамата. Беше самото олицетворение на
красотата – кожата ѝ беше бледа, но фина, косата ѝ представляваше кестеняв водопад от къдрици, които падаха тежко по раменете и гърба ѝ. Очите ѝ бяха ярко-сини сапфири, които едва ли не светеха в сумрачната стая. Сатенената ѝ рокля беше като втора кожа по тялото, за което Мелинда бленуваше. Жената тръгна към кухнята, като пътьом закачи наметалото си на закачалката.
- Как са децата? – попита.
- Добре са, спят – отвърна тихо Мария-Елена и погали нежно плота на
захабената от ползване маса в кухнята. – Легнаха си малко след като ти излезе. Изобщо не са ми правили проблеми.
- Радвам се – въздъхна Мелинда и се зае да вади продукти от шкафа.
Билки и корени, които, смесени в определени дози и в определен ред, можеха да излекуват всичко. – Подай ми, моля те, ментата от чантата. В хартиеното пликче е… Благодаря!
- Какво е положението в града? – попита я след няколко минути тишина
Мария-Елена.
- Няма загинали, което ме учудва. Все пак живеем в град, из чийто
улици дебне опасност зад всеки ъгъл. Все едно… Но дочух разговор между полковник Мастърс и Пиер – подсмихна се Мелинда на другата жена, която откликна:
- Кой Пиер? От сладкарницата ли?
- Същият! – засмя се Мелинда и хвърли три листенца мента в котела си.
Отварата вътре започна да се пени и да съска заплашително, но това означаваше само, че ще действа по-силно на по-късен етап. – Май те харесва! Полковника също се съгласи, че ти си една от най-хубавите жени, които е виждал. А да не забравяме, че той е обиколил света и се е нагледал на доста жени.
- Очарована съм! – Мария-Елена сведе поглед към плочника и страните
ѝ поруменяха. – Само че нито един от тях не ми е по вкуса, за съжаление.
- Да, аз също мисля, че полковника е страхотен… С това негово тяло…
Хайде, да се качваме горе при децата, преди да съм хукнала из града да го търся – премрежи поглед Мелинда, а Мария-Елена прихна и спря да се смее чак когато наближиха стаята на децата.
Мелинда изпита странно безпокойство, докато отваряше вратата и това, което откри, след като я отвори, я накара да изпищи.
Бенджамин, по-малкия ѝ син, лежеше с широко отворени очи на земята, разперил ръце. Гърлото му беше разкъсано и навсякъде имаше кръв. Устните му бяха сини като мастило, а погледа му беше премрежен.
Надя, първородната ѝ дъщеря, беше подпряна на стената, с изцъклен поглед, с ръце, увити около коленете ѝ, в нещо, наподобяващо гротескно седене. И тя, и братчето ѝ бяха мъртви.
Чашата с лековитата отвара падна от ръцете ѝ и се приземи с трясък на каменния под, като опръска всичко с гореща вода.
- Не! – изкрещя Мелинда и падна на колене до децата си. Придърпа ги в
прегръдка, а те клюмнаха безжизнено настрани, с широко отворените си очи, изразяващи стъписване. – Не!
Мелинда чух Мария-Елена да се смее. Смехът ѝ беше писклив и дразнещ. Жената се обърна и я погледна през рамо. Беше застанала в рамката на вратата и се тресеше от смях. На Мелинда ѝ причерня за миг, но после се съвзе и намери сили да проговори:
- На какво се смееш? Не виждаш ли, че са мъртви?
- Съжалявам – изкиска се Мария-Елена, - просто се чудя как така се
изпуснах този път. По принцип не съм пила човешка кръв от близо две хиляди години, и изобщо не знам какво ми стана… Просто ми изглеждаха толкова… Крехки и вкусни… Разбираш ме, нали?
Мелинда не можа да повярва на ушите си. Съзнанието ѝ отричаше това, което тя си мислеше, че усеща от месеци… Или поне откакто се запозна с Мария-Елена. И когато я видя, веднага разпозна в нея някакво зло, но преди да я подложи на тест я видя да ходи на слънчева светлина. И тогава всички опасения преминаха. Беше си помислила, че от борбата с тези същества, в която беше включила и децата си, те бяха започнали да ѝ се привиждат навсякъде и за това забрави за случилото се. А не е трябвало.
- Ти… ти…
- Аз съм си аз – заяви с лека усмивка Мария-Елена. – Е, изглеждам
прекалено добре за възрастта си, но все пак съм безсмъртна.
- Ще те убия! – изрева Мелинда и се изправи. С рязко замахване на
ръката, тя шибна въздуха и запрати цялата си сила срещу вампирката, която дори не изохка. Само допря пръст до лявата си ноздра, за да избърше кръвта, която беше потекла.
- Съжалявам, Мелинда. Много по-стара съм от твоите способности и те
не ми влияят така, като на другите вампири. Но щом искаш да играем мръсно, нека го направим.
След тези думи тя се стрелна напред, с оголени зъби и червени очи, но се блъсна в невидима преграда, която обикаляше плътно тялото на Мелинда.
- Може и да си имунизиране срещу активните ми заклинания, но срещу
пасивните нямаш шанс! Време е да приключваме с това! Ornus ut ornus te vadum exuro
Мария-Елена застина и се сгърчи. Още малко кръв потече от носа ѝ и тя залитна.
- Това е добро! – заяви, като избърса кръвта си. – Ново ли е?
- Forem per talea pectus
- Не! – изкрещя Мария-Елена и се втурна напред.
След това Мелинда изпита силна болка, заменена от чувството за обездвиженост. Изведнъж ѝ стана много студено и тя сведе поглед към гърдите си, където Мария-Елена току-що бе вкарала ръката си до лакътя.
Въздуха на Мелинда излезе с цвилене между стиснатите ѝ зъби. Дали щеше да има сили да довърши заклинанието си? Усещаше как животът се изплъзва от нея и когато Мария-Елена извади ръката си, Мелинда падна на пода, без да може да помръдне. Вампирката се олюля, личеше си, че заклинанието на Мелинда я съсипваше, въпреки, че нямаше да я убие сега.
- Умри! – изкрещя Мария-Елена и вдигна ръка, точно когато Мелинда
произнесе тихо:
- …pectoris!
Последното нещо, което видя, когато завърши заклинанието, бяха злобните червени очи на Мария-Елена. След това всичко изчезна и тя отново се озова със семейството си. И този път нищо нямаше да ги раздели. Никога.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Lara



Брой мнения : 171
Join date : 04.11.2010
Age : 23

ПисанеЗаглавие: Re: Недосегаем!   Съб Ное 19, 2011 1:41 am

Рядко отделям време да чета по форумите.Това е интересно,наистина.Успех с книгата Smile
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
KMB



Брой мнения : 13
Join date : 14.11.2011
Age : 21
Местожителство : Враца

ПисанеЗаглавие: Re: Недосегаем!   Съб Ное 19, 2011 2:13 am

Мерси Smile
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Недосегаем!   Today at 5:50 pm

Върнете се в началото Go down
 
Недосегаем!
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
House of Night  :: Хората на Вярата :: Скициране, проф. Донър-
Идете на: