House of Night

Училище за вампири
 
ИндексPortalВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 Злото в един ангел

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
BLooDyKiSs



Брой мнения : 145
Join date : 14.01.2010
Age : 21
Местожителство : The Vampire City

ПисанеЗаглавие: Злото в един ангел   Съб Яну 22, 2011 9:59 pm

Кратък разказ от една "битка". Надявам се да ви хареса.
Enjoy! ;]

P.S.: Различните шрифтове означават различно време, място.











Злото в един ангел




Безлунна нощ. Тишина, нарушавана едва-едва от някоя случайно преминала кола. Огнено връхче на димяща пура. Превити мъжки рамене. Тежка походка. Мирис на уиски и долнопробно ухание на женски парфюм. Алени следи от червило.
- По дяволите! – въздишка, предхождаща падащото тяло.
Можеше да спре, ако пожелаеше, но той не желаеше. С мудни движения, неприсъщи му, се обърна по гръб. Замъгленият му поглед се заби, като стрела в облаците, покриващи блясъка на звездите. Пурата му. Къде му беше пурата?! Зарови дългите си, изящни пръсти в чакъла до себе си. Намери я. Облекчено възклицание излезе от чувствено очертаните му разранени устни. След миг огънчето отново припламна. Дар спечелил си след падението. Дар напомнящ му за един друг живот. За един друг мъж. За една стара като света история. За една жена…
Изтрещя гръм, светкавица разцепи чернотата на нощта. Сив, леден дъжд засипа всичко. Обля лицето на грешника, лежащ сред нищото. Заглуши пламъка, изчисти кръвта от дланите, сълзите от завладяващо сините буреносни очи. Сълзи на ангел… на паднал ангел.

- Мари! – пламенният му баритон огласи малката полянка, необезпокояван от нищо. Безпрепятствено достигна до младата жена приседнала на брега на езерото. Огнените ѝ къдри се разстиляха по малките ѝ рамене. Нежните ѝ длани хранеха искрящите, като сняг лебеди. Бледо-зелената й рокля се диплеше по свежата трева. Босите нозе си почиваха, обгърнати от стръкчета зеленина.
- Мари! – викът на мъжа отново проби тишината. Затича се. Девойката вдигна плавно глава. Пълните ѝ устни, розовеещи на слънчева светлина. Зелените ѝ като изумруди очи. Чипо носле, покрито с по детски сладки лунички.Млечна кожа, вечно ухаеща на лимон и канела. Как го постигаше?! Прелест. Ангел. Изкусителка.
- Гейбриъл! – почти нежна, укорителна усмивка се настани на лицето ѝ. – Шумен както винаги.
Чернокосият исполин обви ръце около зашеметяващата гледка. Буйният му смях подплаши лебедите. С грация, присъща единствено и само на техните крила, те отлетяха в търсене на спокойствие и тишина. Закалените, но странно ласкави длани на ангела, притискаха крехкото женско тяло.
- Пусни ме! Станал си толкова недодялан там долу. – сурово изрече момичето.
- Е, Мари, там не е чак толкова зле. – тонът му беше ведър. Беше се завърнал. У дома. При любимата жена, която в момента изпухтя презрително, оправяйки диплите на роклята си.
Трудно би го разбрала. Тя живееше тук – високо, обградена от пазители. Защитена. Недокосната от нищо и никого. Светица. Не можеше да очаква да го разбере. За това я обичаше. Тя беше олицетворение на невинността. Сляпата наивност. За нея се беше върнал.
Погледът му следеше нежно поклащащите се бедра. Мислите му не бяха никак извисени. За някой беше грешник. Грешно ли беше да обичаш друг освен Господа?! Грешно ли беше да се влюбиш?! Една тайна любов, която той пазеше в сърцето си. Времената бяха станали трудни, водачите сурови. Не търпяха и най-малкия знак за неподчинение. А за тях това чувство беше загуба на концентрация, загубата на концентрация беше слабост, а слабостта беше нарушение. Неприлично тихо той следваше женската фигура. Трябваше да говори. Имаше толкова неща, които искаше да ѝ каже и толкова малко време. Само една крачка и тя щеше да бъде отново в ръцете му. Една крачка и щеше да я има. Една крачка… и щеше да разруши всичко постигнато до тук. Не беше глупак. Знаеше какво щеше да стане, ако го хванат. Особено с тези слухове…
Животът долу ставаше труден. Демоните надигаха глава все повече и повече. Бяха многобройни. И се увеличаваха… Примамваха хората. Унищожаваха ги. Завладяваха телата им. Създаваха чудовища. Оставяха празни обгорели кухини, разкъсвани в дебрите на Ада. Служеха за храна, забавление, игра… Ангелите се отцепваха от редиците. Вярата им отслабваше. Падаха един по един. Наказателите бяха строги. Нямаше измъкване! Най-малкото провинение можеше да те завлече. Какво ли остава, ако разберат, че сърцето ти вече не принадлежи на Бог?! Бързо се прощаваш с крилата си.
Отърси се от жестоките мисли. Потисна всяко чувство в себе си. Просто кукла. Красив и жесток. Боец. Нищо повече. Машинално ходеше зад Мари. Тялото му беше напрегнато, движенията отсечени. Мислите му празни. Проповядваха им да бъдат такива. Наистина ли техният Баща би искал това?! Би ли искал децата му да следват сляпо всяка заповед, да забравят мнението си, кои са… Те бяха ангели. Олицетворяваха надеждата и правдата. В какво се бяха превърнали?! В какво ги бяха превърнали?! Роботи. Бездушни. Безмилостни. Нападаха, убиваха, разделяха… Не бяха ли и те като онази адова паплач, която гонеха така настървено. На кого наистина помагаха?! Кого наистина защитаваха?! Къде бяха принципите им. Какво беше станало с Рая?!
- Гейбриъл, нима дърветата са по-интересни от мен?- звънливия ѝ глас докосна съзнанието му. Тези размишления – бяха грешни. Това бяха съмнения. Съмнения, които не трябваше да са там. Това беше предателство към каузата им, към водачите им.
- Нищо не е по-интересно от теб. – мили думи. Отсъстващ израз. Обичаше я, но не можеш да ѝ сподели това, което го тревожеше. Тя беше вярна на брат си. А той беше командир. Тя не би разбрала чувства му. Не би разбрала същността му. Той самият не я разбираше. Не беше ли изгубен?! Родители нямаше, опираше се на сляпа вяра. Сега я губеше. Усещаше го. Може би беше истина?! Беше прекарал прекалено много време сред хора и демони?! Беше ли паднал духом?! Падаше ли… Крилата му. Понякога ги чувстваше като такава тежест. За какво беше тази игра?! Две раси – еднакви и различни, се избиваха за една място. Място принадлежащо други му. Ада срещу Рая. Добро срещу Зло. Какво беше всичко това?! Какъв беше смисълът?! Имаше ли въобще такъв… Толкова много жертви, толкова много страдания. Щеше ли да спре някога?! Една безкрайна безсмислена битка… Хората се нуждаеха от добро и зло. Те се нуждаеха от Рай и Ад. Получаваха битки. От време на време Луцифер се надигаше, в опит да „прочисти” Света от хората. Моментът отново беше дошъл, но ангелите бяха прекалено слепи… Прекалено горди. А демоните бяха запазили спомените си за отминалите времена. Бяха станали по-силни. Ловки, подмолни… не играеха честно, но побеждаваха. Обвиваха всичко в мантия от кръв и грях. Прочистваха?! Силните оцеляваха, слабите – не. Този подбор… От кои беше той?! Силен ли беше?! Не го ли правеха слаб неговите съмнения. Жалък?! Недостоен?! Имаше прекалено много въпроси и прекалено малко отговори. Понякога беше по-добре да има, кой да те наставлява. Но Гейбриъл, той мразеше това. Беше независим, прекалено горд по душа. Не можеше да приеме всичко на сляпо. Чиста монета.
-Не мисля, че Гейб е с нас, сестричке. – мощен глас. Сила. Дълголетие. Архангел. Власт. Мъдрост. Все неща, на които трябва да се уповаваме.
- Гавраиле. – едно име. Дума. Уважение. Незабележимо свеждане на глава. Родство.
Наистина ли беше толкова близко до хората?! Човечеството?! Едва ли. От десетилетия не беше така. Нашите водачи… прекалено далеч от самите нас. Следяха го, нали?! Наблюдаваха го. Баща му беше прегрешил архангел – водач. Опростен, загинал в битка. Какво очакваха от него?! Предателство?!
- Радост е отново да те видим, братко мой. – сърдечно отношение. Истина или прикритие?! Проследяващ поглед.
- Радост е за мен да съм тук. У дома. – беше ли вече негов дом това място?! Какво друго освен Мари имаше тук?! Приятелите?! Съществуваха ли наистина?!
- Добре дошъл, ангеле! Добре дошъл в Рая!
А беше ли това Рая?! Беше ли неговия Рай?!
Дните минаваха. Някои бавно, други бързо. Нощите винаги бяха мудни. Без нея. Стоеше на разстояние от нея. Единствения ангел, на който искаше да изповяда всичко. Но нима можеше?! Не можеше. Мари докато се разхожда край реката. Мари докато с е люлее на люлката. Усмивката на Мари. Мари, пиеща нектар. Мари… Мари…
Когато не мислеше за проблемите долу, той мислеше за нея. Вечно тя. Само тя. Уханието ѝ, мекотата ѝ, смеха ѝ… добротата ѝ. Всичко. Малката трапчинка на рамото ѝ, която така го изкушаваше. Неприличните мисли, които минаваха през главата му, когато наблюдаваше мимиките на устните ѝ. Разума крещеше „грешник”. А такъв ли беше?! Стояха един до друг. Той тръпнеше. За нея, по нея… Сякаш Света се ограничаваше в това, когато бяха заедно. Другите заминаваха. Гавраил също. Отиде да командва. На самият него по оставаха малко дни. Дни, в които щеше да се възхищава как Мари свири на арфа или на пияно, или на цигулка?! Тя беше такова дете понякога.
Времето свършваше. Ето, че идваше часът. Утре и той потегляше. Седеше сам, изтегнат след листата в гората. Край една стара арка. Приглушеното чуруликане достигаше до слуха му. Мек топъл ветрец галеше чувствителна кожа на лицето му. Стръкчето трева между устните му се поклащаше в унисон с ритъма на подухванията. Мислите му го измъчваха. Едно и също, различно и не съвсем. Защо седеше тук?! Нищо нямаше да стане. Защо не слезе долу, беше свикнал там. След тежестта на цигарения дим, аромата на порок. Беше се променил. Вече не искаше само да съзерцава. Искаше повече. Беше ли омърсен?! Съгрешил?! Старо и ново. Минало и бъдеще. Нещо не беше както трябва в него. Или всичко беше както трябва. Беше ли прогледнал?! Беше толкова объркан. Не се чувстваше пълноценен. Като черупка. Бойна машина. Нищо. Лесно заменим.
- Гейб! – познато. Защо беше тук?! Тя не трябваше да бъде тук! Не сега! Той беше прекалено неконтролируем, на края на търпението си. Нежните ѝ ръце, се увиха около врата му. Какво правеше тя?! Какво искаше?! Защо?! Чувстваше се сякаш ще се пръсне. – Утре заминаваш? Вярно ли е?
Да! Още сега бих се махнал! Идеше му да крещи. Слаб. Беше слаб. Това бяха забранени емоции. Мълчеше. Нямаше какво да ѝ каже. Не! Имаше, но не можеше.
Пърхане на пеперудени крилца. Настръхна. Какво?! Нежна въздишка в ухото му. Нима?! Тиха покана. Невъзможно!
- Мари. – предупреждение. Отрицание. Отпускане. Нима?! Контрол?! Никакъв.
Ръцете му я притеглиха към себе си. Положиха я на меките листа. Може би това не трябваше да става?! Може би…
Притискаше го, отблъскваше го… Опияняваше го. Взимаше, даваше и искаше. Обгръщаше. Галеше, дращеше. Молеше и заповядваше. Извисяваше го и го принизяваше. Задъхваше го. Потръпваше. Отпускаше се и пак се напрягаше. Вълшебство. Магия. Рай. Ад. Симфония. Преплетени тела. Затварящи се очи. Усмивка. Блаженство. Сънливост. Издайнически думите, прошепнати насред гората. Чути само от листата и от нейните уши. Грешка може би?!
- Гейбриъл! – ярост. Надменност. Вик. Смях. – Знаех си! Грешник! Предател! – сарказъм.
Какво беше станало?! Инстинктивно протягаше ръце. Нямаше я! Къде беше тя?! Беше там. Зад гърба му. С ехиден блясък в очите. Какво? „Паднал” Оформиха бавно красивите ѝ черешови устни, подпухнали от целувките му.
Суматоха. Окови. Юмруци. Заклеймиха го. Той не осъзнаваше. Защо?! Щеше ли някога да разбере. Жестокият глас на Гавраил кънтеше в съзнанието му. Не! Той не беше!
- Ти наруши Заповедите Господни! Поквари това място!
Не. Той просто обичаше. Къде беше сега нейната любов?! Къде?! Нямаше я. Една лъжа. Тя беше… тя беше грешницата тук. Беше несправедливо. Те бяха изгубили себе си. Бяха загърбили принципите си. Не виждаха.
- Прокуждам те!
Един от многото. Дезертьор. Измамник. Предател. Подлец. Влачеха го. Влачеха го към самите порти. Меч. Крилата. Бързаха. Щяха да изпълнят всичко още сега. Болка. Сълза. Но той не изпищя! Тежестта се беше махнала.
- Някой ден ще паднеш, скъпа моя. Ще паднеш а аз ще съм там долу, за да те хвана. Да те прегърна, да те целуна… да те убия!
Полетя. Падна. Надолу, надолу, надолу… заради една жена.


Дъждът измиваше следите му. Крачеше самотен, ухаещ на грях. Пурата между устните му отново димеше. Къде отиваше?! Някъде в нищото. Нищо пропито с похот. Опасен. Красив. Греховен. Блясък прониза небето. Падаща звезда?! Не! Падащ ангел?! Да. Цинична усмивка изви мъжките устни.
- Добре дошла, любов! Добре дошла при мен…
Тих като сянка се прокрадна през горите. Защо винаги на поля?! Него го бяха заправили в пустиня?! Защо тя винаги е в полята?!
Нежна фигурка. Капки стичащи се по искрящата мраморна плът. Два кървящи белега.
- Мари.
Ръцете му се свиха в юмруци. Най-сетне. Алилуя! Неразбиращ поглед. Учудена ли беше?! Нима…
- Гейбриъл? – промълви жената с надежда. – Ангел мой.
- Не, Мари, вече не…
Устните му се озоваха върху нейните. Тялото му болезнено притискаше нейното. Зъбите му я хапеха, езикът – дразнеше. Ръцете му я разкъсваха. Парче по парче. Писъкът ѝ огласи мрака. Никой. Нищо. Само кръвта. Беше ѝ обещал. Той винаги изпълняваше обещанията си! Беше изпълнил задачата си. Тя го превърна в чисто първично зло. Тя беше мъртва! Сeга в неговите ръце… Завинаги.

***


Поредния дъждовен ден. Някакви момичета се кискаха около мен. Нямаше ли да млъкнат?! Стоях мокра на автобусната спирка. Водата се стичаше по мен. Напояваше всичко. Супер! Цигарен дим навлезе в ноздрите ми. Ах, как ме сърбяха ръцете да запаля. Бях изнервена, времето беше ужасно, кариерата ми на писател се сриваше… А аз исках просто една цигара!
- Заповядай. - мъркащ тембър. Опасност, припомняща тъмните потайни улички нощем. Места, които ме влечаха странно. Тръпчивост. Обаяние. Сини очи, дълбоки като океана. Черни коси, като гарванови крила. Широки рамене, черен шлифер, нахална усмивка… и запалена цигара, която ми предлагаше. Приех. Последната капка. Ама, че греховно. Все още валеше. Нямаше да спре скоро. Мъжа се облегна на метална конструкция на разписанието. –Късметлийка си.
Думите му заваляха. История… странна. Дали вярвах. Да, вярвах. Ангел. Паднал. Отиде си.
Къде ли е той сега?! Чете ли в някое западнало кафене тази история, обграден от гъст дим?! Покварява ли някъде някоя жена?! Или седи в поредното казино?! Жив ли?! Да. Той е някъде там – във всеки един от нас. Злото в един човек. Злото в един ангел.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Наташа Рен



Брой мнения : 67
Join date : 27.02.2011
Age : 19
Местожителство : София

ПисанеЗаглавие: Re: Злото в един ангел   Вто Мар 01, 2011 8:16 pm

Много хубава история
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
djill_christian



Брой мнения : 77
Join date : 18.12.2010
Age : 25
Местожителство : Русе

ПисанеЗаглавие: Re: Злото в един ангел   Съб Мар 05, 2011 7:48 pm

Интересен стил. Твърде често използваш безглаголни изречения обаче. Как да го кажа по-меко не знам, но е отвратително... Все пак не пишеш поезия, а проза Wink Иначе историята ми хареса като се подбрят 90% от безглаголните изречения ще стане страхотно.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Злото в един ангел   Today at 5:53 pm

Върнете се в началото Go down
 
Злото в един ангел
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
House of Night  :: Хората на Вярата :: Скициране, проф. Донър-
Идете на: