House of Night

Училище за вампири
 
ИндексPortalВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 "Покани ме да вляза" от Йон Линдквист

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
deadface



Брой мнения : 3
Join date : 15.05.2010

ПисанеЗаглавие: "Покани ме да вляза" от Йон Линдквист   Съб Май 15, 2010 9:32 pm


http://www.colibri.bg/resultsb.php?book=488
"Покани ме да вляза" от Йон Линдквист

Оскар и Ели. И двамата жертви, всеки по свой начин. Може би затова стават най-добри приятели. И сега всеки разчита на другия за своето спасение. Оскар е плахо и затворено дванайсетгодишно момче, което живее с майка си в мрачен жилищен комплекс в покрайнините на Стокхолм. Той мечтае да срещне отсъстващия си баща, ежедневно е преследван, тормозен и унижаван от съучениците си, подмокря леглото, когато го е страх. Ели е момичето, което се премества да живее в съседство. Тя не ходи на училище и никога не излиза на улицата денем. Тя е двестагодишен вампир, затворен завинаги в тялото на дете и обречен да се храни само със свежа кръв. Но тя променя изцяло малкия свят на Оскар, докато големият остава все така сив и враждебен.
Митът, че вампирът не може да влезе при човек, ако не бъде поканен, е превърнат от автора в леко зловещ, но чудесен символ на близостта и доверието.

Представям ви ексклузивен откъс от "Покани ме да вляза" на Йон Линдквист - първият шведски роман за вампири, който се превърна в световен бестселър. Романът е публикуван в над 11 държави, в това число САЩ, Китай и Русия, а в Норвегия бе избран за най-добър роман на годината. През 2008 година един от най-добрите шведски режисьори засне филм по книгата - Let the Right One In (2008), а тази година предстои да излезе американски римейк от режисьора на "Чудовищно" (Cloverfield) Мат Рийвс - Let Me In (2010).

"Оскар си навлече якето, шапката. Спря се само с една обута обувка. Промъкна се до стаята си и извади ножа, пъхна го в якето. Завърза обувките. Гласът на майка му отново долетя от всекидневната.
- Навън е студено.
- С шапка съм.
- На главата?
- Не. На краката.
- Не е смешно. Знаеш как си…
- Чао засега.
- …с ушите.
Той излезе, погледна си часовника. Седем и петнайсет. Четирийсет и пет минути, докато започне телевизията. Томи и онези най-вероятно бяха в „клубното” си мазе, но там не смееше да ходи. Томи беше готин, само че другите… Хрумваха им щуротии, особено ако бяха дишали лепило.
Така че отиде на детската площадка в двора. Две чепати дървета, които понякога използваха за футболни врати, катерушка с пързалка, пясъчник и люлка с три гуми, окачени на синджири. Той седна на едната и се залюля леко.
Харесваше това място вечер. Наоколо му стотици осветени прозорци, а той самият – седнал в мрака. Сам и в безопасност едновременно. Извади ножа от калъфа. Острието беше толкова лъскаво, че в него се виждаха отраженията на прозорците. Луната.
Кървава луна…
Оскар стана от люлката, промъкна се до едното дърво, заговори му:
- К’во зяпаш бе, скапан идиот? Искаш да пукнеш ли?
Дървото не отговори и Оскар го ръгна с ножа, внимателно. Не искаше да нарани лъскавото острие.
- Ето какво става. Ако някой ме зяпа.
Завъртя ножа и откърти тресчица. Къс месо. Прошепна:
- Хайде, квичи като прасе.
Замря. Стори му се, че чува шум. Огледа се, притиснал ножа до бедрото си. Вдигна го и погледна в него. Острието беше лъскаво като преди. Използва го за огледало и го насочи към катерушката. Там имаше някой. Някой, който току-що беше дошъл. Неясен силует на чистата стомана. Свали ножа и погледна към катерушката. Да. Само че не убиецът от Велингбю. Дете.
Беше достатъчно светло, за да види, че е момиче. Досега не беше го виждал в двора. Оскар направи крачка към катерушката. Момичето не помръдна. Седеше и го гледаше.
Той направи още една крачка и внезапно го обзе страх. От какво? От самия себе си. Стиснал здраво ножа, той тръгна към нея, за да я наръга. Не че беше така. Но така го почувства за миг. А тя защо не се страхува?
Той спря, мушна ножа обратно в калъфа и го прибра под якето.
- Здрасти.
Момичето не отговори. Сега Оскар беше достатъчно близо, за да види, че е с тъмна коса, малко лице и големи очи. Широко отворени очи, които го гледаха спокойно. Белите му ръце бяха отпуснати върху перилата на пързалката.
- Казах: здрасти.
- Чух те.
- Тогава защо не отговаряш?
Непознатата сви рамене. Гласът й не беше толкова детски, колкото той си го представяше. Звучеше като на негова връстница.
Тя изглеждаше необичайно. Черна коса до раменете. Кръгло лице, малък нос. Като някоя от кукли за изрязване по детските страници в „Журнал за дома”. Страшно… сладка. Нещо го смущаваше. Тя не носеше нито шапка, нито яке. Само тънък розов пуловер, макар да беше студено.
Тя кимна към дървото, което Оскар беше намушкал.
- Какво правиш?
Той се изчерви, но надали щеше да му проличи в мрака.
- Тренирам.
- За кое?
- Ако дойде убиецът.
- Какъв убиец?
- Онзи от Велингбю. Дето заклал момчето.
Тя въздъхна, вдигна очи към луната. После се наведе напред.
- Страх ли те е?
- Не, но убиец, нали… добре си е да можеш… да се защитиш. Тук ли живееш?
- Да.
- Къде?
- Там – момичето посочи входа до този на Оскар. – До теб.
- Откъде знаеш аз къде живея?
- Виждала съм те на прозореца.
Бузите на Оскар пламнаха. Докато се чудеше какво да каже, непознатата скочи от катерушката и се приземи пред него. Скок от над два метра височина.
Сигурно е гимнастичка или нещо подобно.
Тя беше висока почти колкото него, само че много по-слаба. Розовият пуловер прилепваше плътно по крехкото й тяло без наченки на бюст. Очите й бяха черни, огромни върху бледото личице. Тя вдигна ръка пред него, сякаш да го възпре. Пръстите бяха дълги, тънки като клечки.
- Не мога да се сприятеля с теб. Просто да знаеш.
Оскар скръсти ръце. Усети дръжката на ножа през якето.
- Тоест?
Крайчецът на устата й мръдна в някакво подобие на усмивка.
- Непременно ли трябва обяснение? Просто казвам. Да знаеш.
- Да, да.
Тя се обърна и тръгна към входа си. Беше направила няколко крачки, когато Оскар подхвърли:
- Да не си мислиш, че аз искам да сме приятели? Толкова си глупава.
Тя спря. Остана неподвижна за миг. После се обърна и тръгна обратно към Оскар, застана пред него. Сплете пръсти и отпусна ръце.
- Какво каза?
Оскар скръсти ръце още по-здраво, притисна длан към дръжката на ножа и сведе поглед.
- Глупава си… щом говориш така.
- Сериозно?
- Да.
- Ами извинявай. Но това е положението.
Стояха на половин метър разстояние и мълчаха. Оскар продължаваше да гледа надолу. Лъхна го странна миризма откъм момичето.
Преди година кучето му Боби имаше инфекция на лапата и накрая се принудиха да го умъртвят. Последния ден Оскар не отиде на училище, лежа няколко часа до болното куче да се сбогува с него. Тогава Боби миришеше също както непознатата. Оскар сбърчи нос.
- Ти ли смърдиш така?
- Сигурно.
Той вдигна поглед. Съжали за думите си. Тя изглеждаше толкова… крехка с тънкия си пуловер. Оскар смени позата си и махна с ръка.
- Не замръзваш ли така?
- Не.
- Защо?
Тя сви вежди, намръщи се и за миг му се видя много, много стара. Като бабичка, която всеки момент ще заплаче.
- Май съм забравила как става.
Тя се извърна бързо и тръгна към своя вход. Оскар я гледаше. Щом момичето стигна до тежката входна врата, той си помисли, че ще трябва да я дръпне с двете ръце, за да я отвори. Напротив, тя хвана бравата само с едната ръка и я дръпна така силно, че вратата се удари с трясък в металния ограничител, оттласна се и се затръшна зад нея.
Той бръкна в джобовете си, беше му тъжно. Мислеше за Боби. Спомни си го в изкования от баща му малък ковчег. И кръста, който беше изработил по ръчен труд – как се счупи, докато го забиваха в замръзналата земя.
Трябва да направи нов.

*

Йоке Бенгтсон се кикотеше на връщане от киното. Егати забавния филм, „Екскурзия с водач”. Особено онези двамата, дето през целия филм се шматкаха да търсят „Кръчмата на Пепе”, жестоки образи. И когато единият прекара мъртвопияния си авер през митницата в инвалидна количка: „invalido”. Адски готино.
Май нямаше да е зле да отиде на такова пътешествие с някого от тайфата. Но с кого ли?
Карлсон е толкова скучен, че в негово присъствие часовниците спират, ще му призлее от него още на втория ден. Морган е невъзможен, когато се напие, а няма да пропусне, ако е чак толкова евтино. Лари става, ама е толкова кекав. Накрая сигурно и него ще трябва да тика в инвалидна количка. „Invalido.”
Не, Лаке е човекът.
Можеше да си прекарат наистина готина седмица там, на юг. От друга страна, Лаке е беден като църковна мишка, никога не би могъл да си го позволи. Налива се с бира и пуши всяка вечер. Да му прави компания – да, ама няма кинти за пътешествие до Канарските острови.
Ще трябва да се примири с положението; никой от тайфата в китайския не става за съвместно пътуване.
Може ли да тръгне сам?
Да, нали Стиг-Хелмер във филма точно това прави. Нищо че е пълен загубеняк. После срещна Уле, намери си мадама и така нататък. Хич не беше зле. Бяха минали осем години, откак Мария го заряза, взе и кучето, та оттогава не бе познал друга в библейския смисъл.
А дали изобщо би го харесала някоя? Може би. Във всеки случай не изглежда чак толкова смотан като Лари. Е, алкохолът беше белязал и лицето, и тялото му, въпреки че донякъде се контролираше. Днес например не беше близнал и капка, макар да стана почти девет часът. Сега се прибира вкъщи и ще удари някой и друг джин с тоник, преди да отиде до китайския.
Наистина трябва да си помисли за пътешествие. Май ще стане като с всичко друго, което бе възнамерявал да направи или да започне през последните години: нищо. Но нали не е забранено да се мечтае.
Вървеше по алеята на парка между улица Холберг и блакебергското училището. Доста тъмно беше, уличните лампи бяха на трийсетина метра една от друга, а китайският ресторант светеше като фар горе на възвишението вляво.
Дали да не зареже тази вечер предпазливостта и да отиде направо в китайския… Не. Твърде скъпо е. Другите ще решат, че е спечелил от лотарията или нещо такова, ще го сметнат за някой гаден скръндза, дето не черпи. Най-добре първо да се прибере и да удари питиетата вкъщи.
Мина покрай обществената пералня; на комина й светеше самотно червено око, отвътре тътнеше приглушен шум.
Една нощ, когато се прибираше пиян до козирката, поради някаква халюцинация му се привидя как коминът се отлепя от покрива и се плъзва надолу по склона към него с бумтене и съскане.
Той се просна на алеята, закрил главата си с ръце в очакване на удара. Когато най-накрая се огледа, коминът се извисяваше на обичайното си място, висок и неподвижен.
Лампата до моста под улица Бьорнсон беше повредена, а пътят отдолу – свод от мрак. Ако беше пиян сега, най-вероятно щеше да се качи по стъпалата до моста и да продължи по улица Бьорнсон, макар този път да беше малко обиколен. Когато се напиеше, му се привиждаха какви ли не щуротии, затова винаги спеше на светната лампа. Сега обаче беше напълно трезвен.
Но и в момента предпочиташе да мине по стълбите. Пиянските глупости тревожеха вече дори трезвото му съзнание. Така че той се спря на алеята и обобщи наум положението: „Ставам параноичен.”
Обаче виж как стоят нещата, Йоке, чуй ме. Ако не се стегнеш и не преодолееш мижавото разстояние под моста, няма никога да отидеш и на Канарските острови.
Как така?
Ами така - защото веднага се сдухваш и от най-нищожния проблем. Във всяка ситуация действаш по закона за най-малкото съпротивление. Да не си въобразяваш, че ще събереш кураж да телефонираш в някоя туристическа агенция, да си извадиш нов паспорт, да накупиш каквото трябва, изобщо ще дръзнеш да скочиш в неизвестното, като не ти стиска да изминеш това нищожно разстояние?
И това е вярно. И сега какво? Ако мина под моста, това ще означава, че отивам на Канарските острови, че може и да стане?
На бас, че още утре ще се обадиш да резервираш билет. Тенерифе, Йоке. Тенерифе.
Той тръгна, изпълнен с фантазии за слънчеви плажове и коктейли с чадърчета. По дяволите, ще замине. Тази вечер няма да ходи в китайския, не. Ще си остане вкъщи да прегледа обявите. Осем години. Дявол да го вземе, крайно време е да се стегне.
Тъкмо започна да си представя палми, да се чуди дали на Канарските острови има палми, дали имаше във филма, когато чу звук. Глас. Спря, ослуша се. Откъм стената при свода на моста долови ридания.
- Помощ…
Очите му започнаха да привикват към мрака, но успяваше да различи единствено очертанията на купчини листа, които вятърът беше навял под моста. Стори му се като детски глас.
- Ехо? Има ли някой там?
- Помогни ми…
Огледа се. Наблизо нямаше жива душа. Откъм мрака долиташе шумолене, сега вече различи и движение сред листата.
- Моля те, помогни ми.
Изпита огромно желание да се махне. Но не можеше, естествено. Дете беше пострадало, може би е било нападнато от някого…
Убиецът!
Убиецът от Велингбю се е появил в Блакеберг, само че този път жертвата е оцеляла.
Уф, по дяволите.
Не искаше да се забърква в нищо. Нали щеше да заминава за Тенерифе. Но нямаше как. Пристъпи по посока на гласа. Шумата изпука под краката му; той вече виждаше тялото. Лежеше свито на кълбо в сухия листак.
По дяволите, по дяволите.
- Какво е станало?
- Помогни ми…
Очите на Йоке се бяха нагодили към тъмнината и той видя как детето протяга към него бяла ръчичка. Тялото беше голо, вероятно ставаше дума за изнасилване. Не. По-отблизо видя, че детето не беше голо, а със светлорозов пуловер. Колко да е голямо? На десет-дванайсет години. Може би само са го набили „другарчетата” му. Но ако е момиче, по-скоро е нещо друго.
Приклекна до детето, взе едната му ръка в своята.
- Какво е станало?
- Помогни ми. Вдигни ме.
- Боли ли те?
- Да.
- Какво ти е?
- Вдигни ме…
- Да не е нещо с гръбнака?
В казармата беше санитар и знаеше, че хора с травма на врата или гръбнака не бива да се местят, преди да се обездвижи главата.
- Боли ли те гърбът?
- Не. Вдигни ме.
Какво, по дяволите, да прави? Ако занесе детето у дома си, полицията може да си помисли…
Ще трябва да го занесе в китайския и оттам да викне линейка. Добре. Тялото на детето беше доста дребно и слабо, вероятно беше момиче, и той, макар да не бе в най-добрата си форма, сигурно щеше да успее да го пренесе толкова наблизо.
- Окей. Ще те занеса до едно място, откъдето ще можем да се обадим. Става ли?
- Да… благодаря.
Сърцето го заболя от това „благодаря”. Как бе могъл да се поколебае? Що за мерзавец е? Но ето че се беше беше окопитил и щеше да помогне на малката. Подпъхна лявата си ръка под коленете, а другата под тила й.
- Окей. Вдигам.
- Мм.
Беше съвсем лека. Вдигна я много лесно. Най-много двайсет и пет килограма. Може би страдаше от недохранване. Кофти семейни отношения, анорексия. Може да я е малтретирал пастрокът или някой друг. Гадна работа.
Момичето обгърна врата му и опря буза на рамото му. Той щеше да се справи.
- Как е?
- Добре.
Йоке се усмихна. Обля го топлина. Добър човек е все пак. Представи си физиономиите на останалите, когато внесе момичето в ресторанта. Най-напред щяха да се зачудят в какво се е забъркал, а после ще разберат и ще го обсипят с похвали: „Добре си направил, Йоке”, и така нататък.
Тръгна към китайския, улисан в илюзиите си за нов живот, за оттласкване от дъното, и внезапно усети болка в шията. Какво, по дяволите? Сякаш го беше ужилила оса – той понечи да вдигне ръка, да я отпъди, да опипа мястото. Но да не вземе да изпусне детето!
Безуспешно опита да извие глава, за да види какво е, въпреки че нямаше никакъв начин да погледне точно под такъв ъгъл. А и не можеше изобщо да си помръдне главата, понеже лицето на малката беше притиснато до брадичката му. Тя още по-здраво обхвана врата му и болката се засили. Той внезапно разбра.
- Какво правиш, да те вземат мътните?
С брадичката си усети как челюстта на момичето се движи нагоре-надолу, болката ставаше непоносима. По гърдите му се стичаше топла струйка.
- Стига, дявол да го вземе!
Пусна я. И то не съзнателно, а с инстинктивно движение: да ми се маха тази гадост от шията!
Тя обаче не падна. Напротив, стисна тила му в желязна хватка – божичко, колко силно беше малкото телце! – и се вкопчи с крака в тялото му. Беше го стиснала като ръка, сграбчила кукла, а челюстта й не спираше да се движи.
Йоке хвана главата й, опита да я отблъсне от шията си – все едно да се мъчи да откърши жилав клон на бреза. Беше като залепнала за него. Притискаше го толкова силно, че той не можеше да си поеме дъх.
Залитна назад, бореше се за глътка въздух.
Челюстта на момичето вече не се движеше, сега се чуваше само тихо примляскване. То не отпускаше хватката си нито за миг, напротив – като започна да смуче, я стегна. Чу се изпукване и в гърдите му лумна болка. Няколко счупени ребра.
Не му стигаше въздух, за да изкрещи. Немощно я удряше с юмруци по главата, докато се олюляваше сред сухите листа. Виеше му се свят. Далечните лампи на парка танцуваха пред очите му като светулки.
Загуби равновесие и падна назад. Последното, което чу, беше пращенето на шумата под тила му. В следващия миг главата му се удари в паважа и светът потъна в мрак.

*

Широко отворените очи сляпо се взираха в свода на моста. Хокан разрови увехналите листа и откри тънкия розов пуловер на Ели. Беше го хвърлила върху гърдите на човека. Той го вдигна, понечи да го помирише, но се спря, щом усети, че му лепне.
Пусна пуловера обратно върху гърдите на мъжа, извади плоското си шише и отпи три големи глътки. Огнените езици на алкохола парнаха гърлото му и се стекоха към стомаха. Листата изпукаха под него, когато седна на студения паваж да огледа мъртвия.
Нещо не беше наред с главата.
Разрови чантата си и намери фенерчето. Увери се, че никой не идва по парковата алея, запали го и освети мъжа. Лицето му изглеждаше белезникавожълто на светлината, устата му беше полуотворена, сякаш се канеше да каже нещо.
Хокан преглътна. Отвращаваше го самата мисъл, че този човек е бил по-близо до неговата любов, отколкото самият някога е бил. Той отново бръкна за шишето, за да изгори внезапното безпокойство, но се спря.
Шията.
По цялата му шия минаваше нещо като широка червена верижка. Хокан се наведе и видя раната, която Ели бе отворила, за да стигне до артерията –
устните й са докоснали кожата му
– това обаче не обясняваше тази… верижка…
Хокан угаси фенерчето, пое си дълбоко дъх, неволно се дръпна назад и си одра плешивината на темето в цимента на тясната ниша под моста. Стисна зъби от парещата болка.
Кожата на шията беше разкъсана, защото… главата му е била завъртяна. Изцяло. Вратът му беше пречупен.
Хокан затвори очи, бавно издиша и вдиша, за да се успокои, да потисне импулсивното си желание да побегне далече… от това. Сводът на моста притискаше главата му, под него беше паважът. Наляво и надясно – алеята на парка, по която можеше да минат хора и да викнат полицията. А пред него…
Това е просто мъртвец.
Да. Но… главата.
Не му се нравеше подозрението, че главата е откачена. Вдигнеше ли тялото, тя щеше да падне назад, може би да се откъсне. Той се сви и опря чело в коленете си. Неговата любов беше извършила това. С голи ръце.
Догади му се, като си представи звука. Пукота при завъртането на главата. Не искаше да докосва това тяло. Ще седи тук. Като Белаква в преддверието на Дантевото чистилище. И ще чака зората, ще чака…
Откъм метрото се зададоха няколко души. Той се скри в шумата до мъртвия, притисна чело в леденостудения паваж.
Защо? Защо е това… с главата?
За да не стане заразяване. Нервната система не бива да участва. Тялото трябва да се „изключи”. Тя му беше обяснявала. Той тогава не разбра. Сега започна да му се прояснява.
Стъпките зачестиха, а гласовете заглъхнаха. Качват се по стъпалата. Хокан се надигна отново, погледна мъртвото лице с отворената уста. Значи това тяло е щяло да се изправи, да изтупа шумата от себе си, ако не е било… изключено?
Нададе писклив смях, който отекна под свода на моста като цвърчене на птичка. Той така рязко си запуши устата с ръка, че чак го заболя. Само като си представи. Мъртвеца, който се надига от шумата и като в просъница отупва листата от якето си.
Какво да прави с трупа?
Трябваше някак да изчезнат тези около осемдесет килограма мускули, мазнини и кости. Да се смелят. Да се накълцат. Да се заровят. Да се запалят.
В крематориума.
Точно така. Ще занесе тялото там, ще се вмъкне и тайно ще го изгори. Или ще го остави пред вратата като подхвърлено дете с надеждата желанието им да изгарят трупове да е толкова голямо, че да не викнат полицията.
Не. Има само един вариант. Вдясно алеята продължаваше навътре в гората, към болницата. Към водата.
Пъхна кървавия пуловер под якето на трупа, нарами чантата и подпъхна ръце под коленете и гърба му. Залитна и се изправи. Главата на мъртвия наистина увисна назад, зъбите му изтракаха.
Колко далече е водата? Може би на неколкостотин метра. Ами ако се появи някой? Да става каквото ще. И всичко да свърши. Още по-добре.

Но никой не се появи. Целият потен, той запълзя по ствола на плачеща върба, наведена над водата. С въжета бе завързал за краката на мъртвеца два големи камъка от брега.
Завлече тялото възможно по-навътре във водата с другото въже, надянато на гърдите му с примка, и издърпа въжето.
Поседя малко върху ствола на върбата, провесил крака над водата. Гледаше надолу към черното огледало, все по-рядко раздвижвано от изплуващи мехурчета.
Беше го направил.
Въпреки студа вади пот се стичаха и пареха очите му, цялото тяло го болеше от усилието, но го беше направил. Тук, под краката му лежеше мъртвото тяло, скрито от света. То не съществуваше. Мехурчетата спряха да изплуват и вече нямаше нищо… нищо, което да издава, че долу има труп.
Във водната повърхност се оглеждаха звезди."




Йон Айвиде Линдквист (р. 1968 г.) е израснал в Стокхолм с мечтата да се прочуе с нещо ужасяващо и фантастично. Първо става илюзионист и дори заема второ място в скандинавския шампионат за фокуси с карти. След това започва да се изявява като комик и сценарист, пишещ за театъра и телевизията. Книгата му "Покани ме да вляза" жъне световен успех, а филмът по нея, чийто сценарий е също на Линдквист, шества триумфално по световните екрани и е носител на множество отличия, в това число на голямата награда на фестивала в Трибека (2008), наградата „Златен Мелиес” на Фестивала на европейските фантастични филми за най-добър европейски игрален филм (2008) и четири награди на Шведския филмов институт. Поради огромния международен успех на филма и книгата, вече преведена на много езици, веднага са били откупени правата за римейк на английски език.

*

И малко отзиви за книгата:

- Линдквист изцяло пренаписа вампирския роман.
в. "Дейли експрес"
- Ужасяваща свръхестествена история, която е същевременно затрогващ разказ за приятелството и спасението. Мрачното иносказание на Линдквист би се приело като самоцелно насилие, ако не беше написано толкова интелигентно и не разтърсваше с посланието си.
в. "Таймс"
- Силата на Линдквист като писател е в начина, по който владее времето и пространството. Монотонната сивота в живота на Оскар придобива други измерения на фона на кървавите вакханалии и затвърждава Скандинавия като култова територия, където баналната нормалност е най-ужасяващ кошмар.
в. "Гардиан"
- Напомня за Стивън Кинг, но от най-добрия му период. Молете се сънищата ви да не бъдат споходени от прочетеното, затова ви препоръчваме да четете на слънчева светлина.
сп. "Тайм Аут"




Не знам дали филмът "Let the Right One In" ви е харесал, но мога да ви уверя, че романът го превъзхожда във всяко едно отношение. Йон Линдквист е забележителен разказвач и думите му са като истински вампири - захапят ли ви веднъж, няма пускане Wink
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Neko
Admin


Брой мнения : 276
Join date : 13.02.2010
Age : 26

ПисанеЗаглавие: Re: "Покани ме да вляза" от Йон Линдквист   Вто Дек 07, 2010 7:33 pm

Намерих я. Доста е скъпа тази книга, дано си заслужава. Ако някой я намери из нета на български, да пише Smile
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Lara



Брой мнения : 171
Join date : 04.11.2010
Age : 23

ПисанеЗаглавие: Re: "Покани ме да вляза" от Йон Линдквист   Пон Фев 14, 2011 5:16 am

Книгата е брутална!!!
Буквално!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
djill_christian



Брой мнения : 77
Join date : 18.12.2010
Age : 25
Местожителство : Русе

ПисанеЗаглавие: Re: "Покани ме да вляза" от Йон Линдквист   Пон Фев 14, 2011 5:42 am

Сега за сефте разбирам, че имало книга. Веднъж съвсем случайно гледах този филм преди 2 или 3 години. Хареса ми. За първи път от много време научих, че има нещо вампирско и наистина добро. Завладяващо, наистина.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: "Покани ме да вляза" от Йон Линдквист   Today at 8:05 am

Върнете се в началото Go down
 
"Покани ме да вляза" от Йон Линдквист
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
House of Night  :: Редовни заниятия :: Библиотека-
Идете на: