House of Night

Училище за вампири
 
ИндексPortalВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 "Бранителката на портата" от Мишел Зинк

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
deadface



Брой мнения : 3
Join date : 15.05.2010

ПисанеЗаглавие: "Бранителката на портата" от Мишел Зинк   Съб Май 15, 2010 9:29 pm


http://www.colibri.bg/resultsb.php?book=489
"Бранителката на портата" от Мишел Зинк

Битката между сестрите е в разгара си, а изходът й може да има катастрофални последици. Докато шестнайсетгодишната Лия Милторп търси начин да сложи край на древното пророчество, нейната близначка използва заложбите си, за да я победи. Алис няма да се спре
пред нищо, за да накара сестра си да изпълни ролята си на Порта, отредена й в пророчеството. Но това не е единствената й цел. Тя се
домогва и до Джеймс, приятеля на Лия.

Тази романтична история, изпълнена с готически ужас, ще се хареса и на млади, и на стари. Американската писателка Мишел Зинк уверено води читателя по сложната и заплетена сюжетна линия на поетичния разказ за Лия и Алис, като създава интересни и пълнокръвни герои и ни кара да примираме от напрежение.

"Бранителката на Портата" е вторият роман от трилогията за пророчеството, тегнещо над двете сестри близначки.


"– Нима продължаваш да ме отхвърляш, Господарке?
Няма грешка – това е гласът, достигнал навремето до мен през Соня, когато тя се опитваше да се свърже с мъртвия ми баща. Ужасяващ глас. Чудовищен. Не принадлежи на никой свят.
– Няма къде да се денеш. Нямаш скривалище. Не намираш покой – изрича Самаил.
Както е седнал край реката, той се изправя в пълния си ръст – два пъти по-голям от който и да е смъртен на земята. Фигурата му е мощна. Имам напълно реалното усещане, че ако поиска, може за миг да прескочи реката и да ме хване за гушата. Зад него забелязвам някакво движение, съсредоточавам вниманието си натам и зървам две огромни, черни като абанос крила, свити на гърба му.
В същия миг, заедно с ужаса, в душата ми се прокрадва и непреодолимо желание. Някаква притегателна сила, която ме насърчава да прекося реката и да се сгуша в меките му пухкави криле. Сърцето ми започва силно да тупти. „Туп-туп. Туп-туп. Туп-туп.“ Помня това туптене от последния път, когато срещнах Самаил в Равнината, и сега отново се ужасявам като чувам как пулсът на собственото ми сърце се учестява и започва да бие в такт с неговото.
Отстъпвам крачка назад. Всяка частица от тялото ми ми казва да бягам, ала аз не смея да се обърна с гръб към него. Вместо това отстъпвам няколко крачки заднешком, като не отлепям поглед от непрестанно променящата се маска на лицето му. Ту се превърне в красив земен мъж, ту отново възвърне истинското си лице такова, каквото го познавам.
Самаил. Звярът.
– Отвори портата, Господарке, изпълни дълга си, служи на своята кауза. Защото отказът ти ще бъде последван от големи страдания.
Дълбокият му гърлен глас не долита от отсрещния бряг на реката, а кънти вътре в мозъка ми, сякаш думите му се раждат в собственото ми съзнание.
Разтърсвам глава. Събирам целия си кураж и се обръщам назад. Трудно ми е, ала го правя. Обръщам се и хуквам да бягам, политам като стрела през дърветата край речния бряг, макар че нямам представа накъде отивам. Смехът му грохоти и се блъска в дърветата като живо същество. Сякаш е по петите ми.
Мъча се да го спра, като чупя клоните и шубраците по пътя си, а те шибат и дерат лицето ми, докато се нося като вихър през тях. Искам да се събудя от този сън, да избягам от това пътуване. Ала нямам време да си съставя план, защото се спъвам в коренището на един дънер и падам, като тупвам на земята толкова тежко, че ми причернява пред очите. Подпирам се с длани и се опитвам да се изправя. Струва ми се, че ще се измъкна. Че ще стъпя отново на крака и ще продължа да тичам. Но в същия миг усещам една ръка да ме сграбчва за рамото.
В ухото ми някой просъсква:
– Отвори Портата.

*

Нямах време да хвърля погледа на картата. Нямах време дори да попитам Едмънд колко път ни остава до реката, на която разчита за нашето спасение. Но докато летим все по-нататък и по-нататък през дърветата, а небето притъмнява и денят клони към своя край, трескаво се надявам, че тя е наблизо и неясно шептя молитви за помощ към всеки, който може да ме чуе – към Господ, към Сестрите, към Григъри.
Но това не е достатъчно. Само след няколко секунди, нищо и никакви секунди след забързаните ми молитви, аз ги чувам да се приближават иззад дърветата. Онова, което се придвижва през гората, не е просто животно. Дочувам ръмжене и скимтене и тутакси осъзнавам, че ще имаме късмет ако е вълк или куче, защото по петите ни препуска нещо много по-страшно. То не ръмжи като животно, а издава много по-ужасяващи звуци, от които цялата настръхвам.
Нечовешки звуци.
После идва сблъсъкът. Зверовете, които ни преследват, не го правят предпазливо и тихо като горските животни. Те яростно бият копита в покритата с шума и клонки земя, силно и страховито. Съществата препускат към нас с такава скорост, че клоните с трясък се откъртват от стволовете на дърветата, покрай които минават. Тропотът им кънти до небесата и се удвоява в тях.
Луиса и Соня не поглеждат назад, а съсредоточено поддържат скоростта, наложена от Едмънд. Загледана в гърбовете им, аз бързо премислям малобройните възможности за спасение и в същия миг долавям безпогрешно шума от течаща вода. Наоколо става по-светло, отначало просветва съвсем слабо, а после изведнъж светлината огрява пътя ни и аз вече знам – реката е пред нас.
– Не спирай! Моля те, недей! – нашепвам в ухото на Сарджънт, защото река с размерите, които ми описа Едмънд, би накарала всеки кон да забави ход и да спре, а ние не можем да си го позволим.
Втурваме се през полянката и тогава я виждам – чист смарагд, пробляскващ на залеза. Макар че излизаме от гората и тутакси се отправяме към водата, Хрътките са тъй близо, че усещам миризмата им – смесица от козина, пот и нещо гнило.
Конят на Едмънд се втурва в реката без никакво колебание, следван от този на Луиса, ала сониният намалява скоростта си и спира току до водата. Чувам я как го подтиква да продължи, как го моли, сякаш той може да разбере думите ѝ. Но полза никаква. Огромното сиво животно се е заинатило и не помръдва от мястото си.
Имам само един миг – миг, в който действията около мен са забавили своя ход или пък се случват твърде забързано, – за да реша какво да правя. Нямам кой знае какъв избор, така че решението не е трудно.
Дърпам юздите на Сарджънт, за да спре, и се обръщам с лице към Хрътките.
Отначало поляната зад мен е пуста. Но ги чувам да приближават, извивам ръка назад и издърпвам лъка, метнат на гърба ми, като в същото време грабвам една стрела от мешката. Поставям я и опъвам тетивата, готова да посрещна врага, ала упражненията в Уитни Гроув се оказват недостатъчни да атакувам звяра, който препуска начело на глутницата.
Ставащото пред очите ми далеч надхвърля моите очаквания. Съществото не е черно с червени очи, както си представях една Хрътка. Не. Само ушите му греят огненочервени, козината му блести от белота като най-фин кристал. Контрастът е убийствен – съществото, което е с размерите на Сарджънт, е истински звяр, покрит с девственобяла козина. За малко да ми се доще да пренебрегна страха си и да погаля пробляскващата му козина, но в същия миг срещам очите му – изумруденозелени. Същите като моите. Като очите на майка ми и на сестра ми. Те ме зоват и страховито ми напомнят, че макар и на противоположни страни, ние сме неумолимо свързани чрез пророчеството, обвързващо всички ни в едно цяло.
Чувам ръмженето на останалите зверове зад Хрътката, която е начело. Нямам представа колко са на брой, ала единственото, което мога да сторя, е да се опитам да елиминирам колкото е възможно повече от тях, за да осигуря на приятелите си достатъчно време да преминат реката.
Не ми е лесно да се прицеля. Те са по-бързи от който и да е познат звяр и полупрозрачната им козина прелива от едното животно в другото, като образува светещо кълбо в мъглата. Единствено заревото на ушите им и привличащите ме като магнит очи ми помагат да не ги изгубя.
Внимателно се прицелвам в блестящото кълбо, където според мен са гърдите на звяра, мъча се да отгатна мястото по движението му. Опъвам стрелата още повече и я пускам. Тя литва напред, изящно блясва във въздуха и уцелва Хрътката тъй внезапно, че с почуда я виждам да рухва на земята.
Опъвам тетивата за втори изстрел, когато с крайчеца на окото си долавям някакво движение и от гората вдясно от мен изскача още едно допотопно животно. Когато излиза на поляната, то се обръща, а аз трескаво обмислям вероятността да поваля още един звяр. Съсредоточавам се върху Хрътката пред себе си. Сигурна съм, че ще я поваля, преди да ме достигне, ала отляво на поляната се появява още една.
Зад тях чувам ръмженето на безчет хрътки, които прииждат ли, прииждат към мен.
Ръцете ми затреперват и аз… трескаво мисля,…опитвам се да взема решение. Зад гърба си вляво чувам неочакван бумтеж и Хрътката, която тъкмо излиза на поляната, пада като покосена. Във въздуха се размирисва на барут и, без да откъсвам поглед от поляната, аз разбирам, че Едмънд ме прикрива с пушката си.
– Лия! Няма време! Тръгвай към реката, веднага!
Гласът на Едмънд разколебава решимостта ми. Без да изпускам лъка от ръката си, аз обръщам Сарджънт към реката и той нагазва във водата възможно най-бързо, а аз забивам шпори в хълбоците му, като продължавам да държа лъка в ръката си. Едмънд се втурва покрай мен към средата на реката, ала сониният кон продължава да се запъва на брега. Тя е отпуснала поводите и се мъчи да го прилъже да нагази във водата, ала безуспешно. Конят стъпва с високо вдигнати копита, обикаля крайречните камъни и върти глава в отговор на сонините заповеди.
Нямам време за мислене. Наистина. Пришпорвам коня си към водата и когато стигам до задницата на коня ѝ, протягам ръка. Минавам от едната му страна и с всичка сила го шляпвам.
Отначало не разбирам дали плесницата ми е свършила работа, защото конят ми профучава като стрела и нагазва право във водата. Копитата му рият по дъното на реката, ала това е повече усещане, тъй като не чувам нищо друго, освен Хрътките. Те вият току зад гърба ми, а дъхът им ме пари по тила. Пришпорвам Сарджънт още по-силно, като се моля да не му хрумне да спре или да обърне глава назад към брега.
Ала не за Сарджънт би трябвало да се тревожа. Той гори от желание да достигне средата на реката, способен е да го направи. Внезапно вътре в мен се поражда ужас, той започва от краката ми, потопени във водата, плъпва нагоре, достига гърдите ми и сърцето ми започва да бие тъй лудо, че вече не мога да чуя дори Хрътките. Дишам забързано, без да мога да си поема дълбоко дъх, но вече не искам да избягам. Дърпам силно юздите и толкова рязко спирам Сарджънт, че за малко да изскочи от реката.
Соня профучава покрай нас и се втурва с коня си в дълбоката вода.
Ала аз съм залепнала за Сарджънт, а Сарджънт, по мое повеление, е залепнал за речното дъно. От ужас изпадам в потресаващо равнодушие и в същия миг си казвам, че е по-добре да падна жертва на Хрътките, отколкото да направя и крачка напред.
– Време е.
Обръщам се към източника на гласа. В това време Едмънд се връща и язди до мен. Бих искала той да продължи към отсрещния бряг, ала същевременно съм му благодарна, задето ми се е притекъл на помощ.
Срещам погледа му само за миг, преди звукът откъм брега да привлече вниманието ми. Не са Хрътките, нещо друго е. Някой друг точно зад тях. Фигура в пелерина язди черен кон, а Хрътките тичат пред него, сякаш са най-обикновени ловни кучета.
Картинката е доста смущаваща. Но когато ездачът отмята назад качулката на наметалото си, всякакво усещане за реалност ме напуска и в главата ми се заблъскват още повече въпроси."



Малко отзиви за поредицата:


"Докато шестнайсетгодишната Лия Милторп стои до гроба на баща си, тя и
не подозира, че неговата смърт е само началото на цяла поредица от
събития, които ще поставят нея и нейната сестра близначка в трудно
положение и ще решат съдбата на цял легион от изгубени души,
предвождани от падналия ангел Самаил. Кръглият знак на ръката й,
откриването на древно пророчество и странното поведение на Алис –
всичко това я кара да си направи заключението, че подобно на майка си и
леля си преди нея, тя и нейната сестра са Бранителката и Портата, които
са призвани да помогнат или да попречат на Самаил, когато той и
неговите създания се опитат да завладеят този свят.
Мишел Зинк ситуира разказа си в старо имение в северната част на щата
Ню Йорк в началото на 19 век. Тя създава атмосферата на разказа си със
същото майсторство, с което построява сюжетната линия и изгражда
героите си. Тази приковаваща вниманието история отвежда читателя в
други измерения; във втората част Лия пътува отвъд океана, за да открие
хора, които ще й помогнат в борбата със злото. Читателят с нетърпение я
очаква да пристигне."

"Буклист"


"Първият роман на Зинк за мрачни и злокобни тайни е първата част от
една трилогия, представляваща напрегнат и очарователен разказ, който
придава изцяло нов смисъл на съперничеството между две сестри... На
читателя ще му е трудно да остави книгата по средата на задъхания
разказ и когато той свърши, ще пита за още... Зинк майсторски съчетава
властните характери с интересната обстановка, характерна за 19 век и
създава една готическа приказка."

"ВОЯ"


"Всичко се променя за шестнайсетгодишната Лия Милторп, когато баща
й умира при загадъчни обстоятелства и я оставя сама със сестра й Алис и
по-малкия й брат Хенри. Часове след смъртта на баща й, на ръката й се
появява тайнствен знак, в който тя разпознава митичния Йоргуманд –
змия, захапала собствената си опашка. Така започва "Пророчеството на
сестрите": Лия научава, че двете с Алис са Бранителката и Портата –
доброто и злото, – които или ще попречат на Душите да влязат в нашия
свят, или ще допринесат за приближаването на края му. Коя близначка
каква роля изпълнява? Тя не е сигурна дали трябва да сподели с любимия
си приятел, книжаря Джеймс, своите подозрения. Зинк разказва своята
история с гласа на късновикторианската епоха, обрисува тайнствени
същества, които й помагат и които имат свои собствени роли в
Пророчеството. От опасни сеанси със смъртоносни последици до смразяващи
кръвта братоубийства, този разказ е изключително загадъчен, но Зинк
разкрива събитията със строга методичност и така превръща читателя в
истински участник. Краят предполага очакваното продължение."

в. "Къркъс"


"Лия притежава смелостта да бъде една изключително привлекателна
героиня, а нейните другари добавят своята сила и настроение към
опасните й приключения. Езикът напълно съответства на описвания период,
без да е прекомерно стилизиран... Убийства, тайни и призраци населяват
готическите пейзажи, когато момичетата се впускат в действие, за да
определят своите роли в пророчеството; смразяващото напрежение е
изградено с умение... Разказът чака своето продължение. Надяваме се
краят да е също толкова силен, колкото и началото."

в. "Бюлетин"


"Пророчеството на сестрите" се издава или скоро ще бъде издадена в
повече от 20 страни, в това число САЩ, Канада, Великобритания,
Ирландия, Австралия, Германия, Русия, Италия, Бразилия, Аржентина,
Франция, Испания, Полша, Китай, Виетнам, Сингапур, Филипините, Естония,
Сърбия, Гърция, Турция, Хърватска, ОАЕ и Словакия.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Neko
Admin


Брой мнения : 276
Join date : 13.02.2010
Age : 26

ПисанеЗаглавие: Re: "Бранителката на портата" от Мишел Зинк   Пон Дек 20, 2010 10:57 pm

Готически тийн роман. Ако си падате по разните му там пророчества за края на света, за вечната битка между Добро и Зло... това е вашата книгаSmile

_________________
DRAMA QUEEN
Love comes at first fight!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
 
"Бранителката на портата" от Мишел Зинк
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1
 Similar topics
-
» Държавата - прикритият унищожител на " Културното наследство "
» Из "Записките на джентълмена"
» Конкурс за "Ревенант: Саможертвата"
» Петър Георгиев - "Убий Сабазий, убий Българина"
» Спечелете "Всички наши вчерашни дни"!

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
House of Night  :: Редовни заниятия :: Библиотека-
Идете на: